Циганите в Македония и Вътрешната македоно-одринска революционна организация

Използвам повдигнатата през последните няколко дни дискусия за мястото на циганите в българското общество и необходимостта от ангажиране на институциите с проблемите, произлизащи от неуспешната им интеграция, за да ви представя кратък откъс за ролята и участието на циганите в българското освободително движение в Македония в началото на XX в.
Текстът представлява спомен на войвода на ВМОРО. Вярвам, че ще е интересен. 
Читателите ще видят, че въпреки изминалите повече от 100 години, много характерни особености от поведението на двата етноса са се запазили. 
Постарал съм се да запазя езиковите особености на текста. 

В Лерин и Битоля отдавна са заселени цигани чергари. Повечето от тех са християни и като такива всички се поддадоха както на патриаршисти, така и на екзархисти. Официалният им език в пазаря и между населението е чисто български, но в дома е чергарски, гурбетчийски. Без изключение в Битоля всички беха екзархисти. Поради нежеланието на плащат кирия, по-бедните, които много се движат из окръга, беха дръпнали чадърите край Битоля между Горното и Долно Оризари – [на] 20 минути от града. Много от тези фамилии, понеже беха близки с градските такива, не пътуваха из окръга, а останата на постоянно местожителство на чадъри. Поради това се постоиха неколко колиби, сградени с дърва, слама, тенекета, мушами и платнища, а подир години стръпаха и по една паянтова къща. Последните години там се заселиха около 40-50 фамилии. Околните селяни, както и граждани, започнаха да го наричат с общото име Средно Оризари. Това село от чергари, както и ония в града, са едничкият чужд елемент, асимилиран в български, когато всички съседни народи имат цели наши маси асимилирани.
От 1900 г., когато революционната организация уреди своя четнишки институт, тези чергари биде необходимо да се посветят в делото. За тая цел бидоха посветени първен от най-заможните, а след това и всички ония, които живеят в града. Беха организирани в отделни групи, оставен им бе отделен старши – Атан, когото отпосле ръководителите в града на присмех наричаха циганския началник, а тези от Средно Оризари бидоха заставени да се сношават с ръководителите от Долно Оризари. Всички чети, които работеха в Битолското поле, викаха само двама-трима от Средно Оризари, за да им дават наставления.
През 1907 г., ако се не лъжа, [през] ноември, излезох по обиколка и в Карамани – съседно село. Събрах всички околни ръководители, където дойдоха и двама от Средно Оризари. Дотогава не бех обърнал внимание на Средно Оризари, защото не бех имах отделни връзки със селяни, както и в града с циганите работници. Карамнци и долно оризар[ц]и ми разправиха подробностите за това селце, че в много рисковани случаи много отделни четници са били спасявани от тия цигани. Също в най-рисковани времена – за куриеска служба, за прикриване некои важни работи, всекога са били на разположение. Тази атестация ми обърна внимание и при завръщането си в града от обиколката, рекох да извикам повече души от това село. Тогава бех нелегален, та отидох с Никола Дишков от Карамани, околийски ръководител в Долно Оризари, където за пръв път извикахме 10 души да яват вечерта при мен.
Картината на това събрание бе доста интересна. Всички седнали по турски, скръстили нозе, на колене с двете ръце отпред, плахо, без да говорят, очакваха аз да ги разговора. Както винаги, така и тук аз исках да ги освобода веднага от трудното им положение. Затова започнах да ги разпитвам много свойски, без никакъв началнически тон, за да се предразположат за интимен разговор. В това време селяните донесоха вечерята заедно с винце. Обърна ми вниманието, че докато ние пиехме от картата (бъклицата), те не пиеха. Дишков ме подсети, че те не искали да пият, за да не се гнусим от техните уста. Аз го освободих и от това теснение, като сам ги поканих да пият. Това направи особено впечатление не само на тех, но и на нашите селяни. Също поисках да ми кажат кому предават сметките, кой им ги преглежда, както и за доволството и недоволството от околните селяни и самите техни селски ръководители. Само един-двама се освободиха да ми каажат за малки недоволства, но и това беше казано през зъби. Аз се досетих, че те се боят и от другите селяни, присъстващи, поради което не настоявах много. Разговаряхме цели три часа. В тоя разговор разбрах и другите им недоволства. След това ги освободих, но не заминах за Битоля, а останах там. Казах им насаме да ми представят сметките пред битолският им началник, от когото да вземат разписки за свое оправдание, за да може всеки пътуйощ ръководител да види, че има работа с честни хора. Също им напомних да бъдат внимателни към всички, да изглаждат всички незадоволства и да не докарва работата до наказание.
Вечерта още с ден[я] вече бях готов за път с още един другар. Взех един селянин и тръгнах за Битоля. Току-що излезъл от селото, забелезах от битолското шосе да се задава турска кавалерия с голема бързина по полето закъм с. Могила. Аз веднага се усъмних, но селянинът – карамански пъдар, който всекога знаеше движението на кавалерията, на която беше там местото за препускане, ме предопреди, че излизала от известно време на обучение. Докато разменихме тези думи, турската кавалерия се разви във верига и в силен тръст [ездачите] пуснаха конете срещу нас. При това положение, озадачен доста за преследваните цели от кавалерията, хрумна ми на ума да се отбия в Средно Оризари, чиито ръководители беха при мен. Пъдарят знаеше къщата на първия ръководител и ме заведе там. Намерихме го отвънка. Показахме му бегащата кавалерия и какво мисли той за нея. Дали има намерение да прави обиски, или само се обучава. И той се осъмни, затова за слезох от коня и останах при дедо Киро, а пъдаринът и онукът на стареца, се качиха на конете и потеглиха уж за Битоля.
Ние влезохме в колибата на дедо Киро, който измърмори нещо на чергарски език с висок глас, веднага отвътре настанаха 5-6 циганки, поканиха ме много любезно. Отвориха едно перде на съседната колиба и отвсекъде наизкачаха малки деца. След 3-4 секунди се яви при мене една по-смела от всички жени, по-мъжествена, взе ни след себе си и ни отведе през две-три колиби в друга, която вече представляваше сдание, малко паянтово, и ми посочи една вратичка, дето лежаха техните кучета. Двамата с Митре четника влезохме и още вратата на колибата не бе затворена, когато около селото се зачу голем шум, тропот и кучешки лай. Това беше кавалерията, която заобиколи селото. Жената стоеше на вратичката, на която натрупа много дрехи, парцалии и постоянно мърмореше. Веднага дойде един от ръководителите, който преди малко беше при мен. Познах му гласа. Извика ми да не се боя, че не могат нищо да сторят тук. След него дойде друг и той също ме успокои. Обясниха ми, че този ход на кавалерията бил чисто и просто учение, което [тя] щяла да повтори при Д[олно] Оризари и Карамани. Подир ½ час, циганката започна да отваря вратичка, където беше нахвърлила всичките дрехи, и ни подкани да излезем, защото немало опасност.
В това време дойдоха ръководителите и наседаха около мене. Това сдание се състоеше от една голема стая – в средата огън. Навънка беше се смрачило. Аз поисках да приготвят въоръжени куриери, за да ме изпратят в града, но ръководителите ме помолиха да остана, като ми казаха, че изпращат човек в Оризари да донесе хлеб оттам, а те заклали едно ягне за да го опекат. Оттук разбрах, че те поискали хлеб от Оризари, за да не се гнуся от техния. Макар да ми беше неловко от всичката тази работа, аз ги помолих да ми дадат от техния хляб, като ги предупредих да не колят никакво агне, а да сложат за вечеря това, което са си готвили за себе си. Но преди да приготвят софрата, възползвах се от времето да им кажа по неколко думи както и вдругите села. Предопредиха ме, че имали един-двама, в които немали вера, та не требвало да правя пълно събрание. Аз не се съгласих с тех, затова поисках тези двама да ми го доведат. От разговора с тех разбрах, че работата се състои в дребни селски разправии, а не по общото дело. Предопредих ги да бъдат внимателни. Обясних им на всички целите на Организация, като ги заплаших да не се предават един-другиму, защо[то], ако подушим такова нещо, че колим наред, а и селото ще изкореним.

На самото събрание повиках и жените, както правихме в българските села. Като никъде, от техна страна, имаше постоянно клетви и кръстене, че немало между тех лош човек, че всички били единодушни и всекога готови и на услугите на Организацията. В събранието ми се оплакаха за злоупотребени стотина гроша от ръководителите, чиито сметки набързо прегледах и установих, че нема виновност. От всичко говорени и от препирнята разбрах, че некои околни ръководители, както и в Битоля, са злоупотребявали с техното доверие, наивност и преданост към Организацията. Така некои пъдари от Д[олно] Оризари и Карамани, и града беха заръчвали агнета и други уж за четата, а те са пирували с тех. Към полунощ бех изпратен от неколко въоръжени куриери и си отидох в Битоля, дето бех посрещнат от градските терористи.


Comments

Popular posts from this blog

Истинското лице на Иван Гарванов

Другото лице на поета Яворов

За премахването на паметниците на комунистическия режим