Записки по провалените въстания (отговор)

Статията „Записки по провалените въстания“ на Александър Стоянов повдигна важния въпрос за отговорността, която носи историкът. Отговорност както към обществото, така и към миналото – към хората, за които пише. Много често те нямат възможност да се защитят - мълчаливо понасят бичовете на учения. Играейки си с миналото, конструирайки го според неговите собствени представи, историкът е способен с лекота да зачеркне всяка една личност и трайно да измени спомена за нея. Марксическата историография се профилира в това направление.

Историкът обича да заклеймява предателствата, да осъжда виновните за неуспехите, да посочва правите. Понякога го прави без да се интересува от подробностите, без да се опита да се постави на мястото на хората, за които пише. Но как самият той би реагирал, ако е подложен на безкрайни средновековни мъчения, за да разкрие местоположението на селската чета? Как би реагирал на заплахата, че семейството му ще бъде унищожено, ако не посочи представителите на местния революционен комитет? Как би поел отговорността, да изпрати на сигурна смърт хиляди невинни хора без надежда за успех? Александър Стоянов не си е задал тези въпроси при опита да докаже, че всеки ден съзнателно българите избират да станат роби, Че всеки ден сами застрелваме Ботев в продължение на 1500 години. 

Ще пропусна историческите примери в статията от средновековната българска история, защото според мен е крайно грешно те въобще да бъдат използвани за аргументация. Това са събития, за които нямаме почти никаква информация и не е редно на базата на тях да се правят изводи за определени черти на българите. Няма как и да не отбележа, че прабългарите и средновековните българи живеят в едни коренно различни от нас условия - в една коренно различна епоха.

Априлското въстание. Изкушените от миналото вече повече от сто години си задават въпроса защо не въстават всички българи? Защо въстанието толкова бързо е потушено? И обикновено дават за пример въстанията на сърби и гърци, пропускайки коренно различните георграфски, етнически и икономически условия, в които са поставени сърбите и гърците в районите на техните въстания. Но всъщност колко от нас биха се изправили със сопа в ръка срещу въоръжената османска армия и мюсюлманските си съселяни? Колко от нас биха рискували живота на семейството си и всичко, което са изградили през живота си, в името на някаква мъглява цел? И то при положение, че шансовете тя да бъде постигнага са нищожни. Малко. И това не е признак на слабост, а на рационалност.

Следващата теза на автора, че предателствата провалят всички опити за въстания в Македония и Тракия ме озадачи. За кои провалени опити за въстания говори авторът? Може би за действията на авантюристичния полковник Янков, но неговото озаптяване всъщност е един от големите успехи на ръководството на Битолския окръжен революционен комитет, защото са предотвратени поредните убийства и насилия над българско население и е запазено неговото оръжие.

И стигаме до Илинденско-Преображенското въстание, в което според Александър Стоянов „България по най-грозен начин изоставя македонските българи, които са подложени на огън и меч от турците“. Но нека да попитам отново – какво грозно има в това да спасиш живота на хиляди невинни хора и да запазиш постигнатото до този момент? Обявяването на война на Османската империя през 1903 г. би довело до един бърз и категоричен разгром на България. Разгром с непредвидими последици и хиляди жертви. Разгром, който ще постави под огромна опасност постигнатото през 1885 г. съединение между Княжество България и Източна Румелия поради естеството на Топханенския акт, с който то е уредено. Разгром, който ще доведе до тежки икономически последици не само за Княжество България, но и за българите в Македония и Тракия. Разгром, който би заплашил съществуването на Българската Екзархия.
Решението, което взимат българските политици тогава, е отговорно. Държавническо решение, достойно за възхищение. Решение, което показва, че само за 25 години в България се е изградил един политически елит, който ясно осъзнава отговорността, която носи. За разлика от гръцкия.

И стигаме до Балканските войни. Тук авторът заклеймява като предатели Фердинанд Сакскобургготски, Иван Евстатиев Гешов, Стоян Данев, Васил Радославов, Михаил Савов, Радко Димитриев. Без да се интересува от подбудите, поради които те взимат своите решения. За него не е важно какви трудни решения е трябвало да вземат и с какви фактори е трябвало да се съобразяват – за него са важни резултатите. И всеки, който е направил грешка, може да бъде окачествен като предател. Крайно грешно, крайно неетично.
Как авторът би взел решение да отстъпи на Румъния Южна Добруджа, докато добруджанци се бият храбро в Тракия за Обединението на Отечеството? Би ли могъл в същия момент да предаде родните им домове и семействата им на Румъния? И то при положение, че знае какво се е случва с българите в Северна Добруджа, предадена на Румъния след Берлинския конгрес по настояване на Руската империя.
Как авторът би казал на солунските българи, че в името на съюза с Гърция и освобождаването на българите от другата част на Македония и в Тракия, на тях предстои да се озоват под гръцка власт? Защото гърците е нямало да отстъпят без това. Можело ли е някой български държавник да го направи в онзи момент? Предателство ли е, че не са го направили?

Може още много да бъде написано, но предпочитам да спра до тук. Разглеждането на примерите от съвременната българска история би внесло допълнителен емоционален заряд, който в случая е излишен. Отговорността на историка е както лична, така и колективна. Отговорност, за която е хубаво да си спомняме всеки път преди да хванем перото.
             

Comments

Popular posts from this blog

Истинското лице на Иван Гарванов

Другото лице на поета Яворов

За премахването на паметниците на комунистическия режим