Другото лице на поета Яворов

Днес ще ви разкажем една не особено приятна история от освободителното движение на българите в Македония. С началото на новото двадесето столетие се ожесточават борбите между различните крила в революционното движение. Стига се до въоръжени сблъсъци между чети на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и на  Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), в които от братска ръка загиват редица храбри българи. В началото на 1902 г. Върховният комитет възлага на офицерите от българската армия Софроний Стоянов и Константин Кондов, съвместно с представителя на Вътрешната организация Гоце Делчев да извършат анкета сред населението в проблемните райони, за да се изясни кой е виновен за братоубийствените сблъсъци. През втората половина на месеца, начело на сборна чета от 29 души, офицерите преминават границата, за да се срещнат с Гоце във вътрешността на Османската империя. По пътя се натъкват на заложен от уважавания поет Пейо Яворов капан, с който той се опитва, манипулирайки местните селяни, да отрови цялата чета. Нравствените качества на ръководителите на местния революционен комитет в село Драгобраща предотвратява трагедията, заговорникът е заловен, но въпреки настояванията на четниците за наказание, офицерите проявяват великодушие и го освобождават.
В следващите редове може да прочетете автентичния разказ за тези събития на офицера от Българската армия, учителя и носител на орден „За храброст“ от Балканските войни Константин Кондов.




В зори стигнахме махалата Търсино, от село Драгобраща (Царевоселско), приютена върху едни голи отвесни ридове, под самата планина „Голак“.
По местност силно пресечена изминали бяхме през нощта близо 30 километра. Капнали бяхме от преумора, па снегът беше ни измокрил до кости. Разпределихме момчетата по удобни квартири, с оглед, в случай на нужда, да си взаимно помагат и бързо да се оттеглят към Голак. Освен часовите, всички други се предадоха на дълбок непробуден сън. И проспали бихме два пъти по 24 часа, ако на мръкване не ни събудиха дошлите на свиждане местни жители, начело с ръководителя бай Ефтим, свещеника поп Теодос, селския учител Коце Антов, кривоглед и дяволит юноша родом от гр. Кочани, и още седем-осем селяни. Направи ми впечатление, че освен учителя, всички други бяха с лули, които никога не махаха от устата си и така бяха свикнали с тях, че не им пречеха на говора. С лулите си служеха още и да се почесват от време на време по неумитите си тела.
Поменатите донесли бяха ядене „що Бог дал“ и „от всичко по малко“, както се изразяваха. В торбите им имаше хляб, сланина, извара със парливи чушки, праз, баница от чисто ръжено брашно, сол с чубрица, козя пастърма и яйца пържени в захлупци. Не бяха забравили да донесат нещо и за почерпка. В поясите всеки носеше по едно и по две калаени павурчета, нашарени с мъниста, пълни със сливова ракия, която в тоя край се произвежда в изобилие и е една от първокачествените. Никъде черните сливи не са толкова едри и така вкусни, както в Царевоселско. През турско време една французка компания на високи цени закупуваше всичкото производство на черни сливи от тоя край и ги препращаше във Франция.
Докато Софроний Стоянов и аз се суетяхме да разпределяме храната и ракията равномерно между четниците, попът, учителят и ръководителят се дърпаха и спореха за нещо. Всички чухме, когато свещеникът извика троснато на учителя: „Даскале, да не ти е простено ни на тоя, ни на оня свят, ако си сторил нещо! Ни аз, ни Ефтим, ни цело село приемаме тоя грях и тоя срам! Кажи тука пред всички, дека тури трувачката (отровата)?
При тия загадъчни въпроси и закани от страна на свещеника към учителя, ние спряхме да раздаваме храната и заповядахме на четниците да не смеят да вкусят от принесените гозби и напитки.
Учителят Коце Антов смутен и развълнуван извади от джеба на палтото си една обла мукавена аптекарска кутия, която подаде на Софрония. Върху кутията имаше етикет с надпис „Стрихинин“, а вътре в кутията от 25 до 30 броя матово бели хапчета, на големина колкото царевични зърна. Той ни обясни, че кутията с хапчетата получил от поета Пею Яворов, който от четири-пет дена с още двама другари гостувал в тяхното село, само че друга махла.
Тоя кошмарен инцидент внесе у всички в душите ни нещо зловещо и вледеняващо – като че ли жаби и змии ни бяха полазили.
Инстинктът на самосъхранение надви глада и колкото и стомасите да ни измъчваха, никой обаче от нас не дръзна да отчупи хляб или да вкуси от лакомите ястия и питиета.
Това обстоятелство силно измъчваше учителя. Той се разплака и със сълзи на очи започна да се кълне и да ни уверява, че в храната абсолютно нищо не е турнал, че той не се е докосвал до нея и че тя е съвършено чиста. За да ни убеди в истинността на думите и клетвите си, започна той лакомо да турга в устата си от всички ястия и да посръбва от всяко павурче. Въпреки всички клетви и уверения, никой от нас не се докосна го гозбите.
Заповядахме на четниците да поставят на огъня котли и да сварят царевица и картофи, за да се нахраним. Всички след един час лакомо гълтахме варени картофи и мамули, каквито момчетата бяха приготвили дори за в път.
Изпърво свещеникът, след него ръководителят и другите селяни, а след тях и учителят, започнаха да ни се оплакват от поведението на агитаторите и организаторите (подразбирайки Яворов и другарите му). Те ни разказваха, че въпросните агитатори по наш адрес изсипвали най-страшни обвинения. Наричали ни царски хора, че сме служили със заплата, мразили сме македонците (макар че до един бяхме македонци) и за македонците сме ковали по-страшни и по-тежки робски окови. Същите не скриха, че били заплашвани с най-тежки наказания, ако допуснат да приемат в селото си „върховисти“. Софроний и аз недоумявахме и не знаехме на какво да отдадем всичко видяно и чуто! От една страна ние идвахме със знанието на Централния Комитет и за среща с Гоце Делчев, с когото щяхме да предприемем анкетиране на извършените престъпления, а от друга страна нас ни посрещаха не само недружелюбно и враждебно, но дори с отрова!
Не бяхме се още окопитили, когато външната врата се силно блъсна и разтвори. Нахълтаха възбудени Васе Пехливана, Чиме от с. Смоймирово и Аце Бурата, водейки със себе си едно лице в получетнишки и в полуграждански костюм, гологлав, треперещ и онемял от страх.
В лицето на доверения разпознахме поета Пею Яворов, когото поменатите четници открили и заловили, доколкото си спомням в махалата Гърляно от същата Драгобращка община.
Софроний Стоянов, за да окуражи пленения поет, покани го край огъня при себе си, ръкува се и го почерпи с чай и с шоколад. Яворов се посъвзе и започна да хленчи и да се оплаква от двуличието на селяните, които уж били го клеветили. Призна, че кутията с хапчетата той лично предал на учителя, но не да тровят „върховисти“, а само за против лошите кучета. Обаче учителят, попът и селяните изобличиха Яворова и той се вцепени от срам и не промълви нито дума.
Всички почти четници настояваха да се учреди съд, който за пример да наложи на провинения Яворов най-тежко наказание.
Софроний Стоянов и аз се противопоставихме на горното искане и решихме да освободим пленения Яворов и да го препратим в България, която милост същият със сълзи на очи ни молеше да му направим.
Той се кълнеше, че никога вече неговият крак не ще стъпи в Македония и не заслужавало да излага човек живота си на опасност за тия неблагодарни „Китайци“ (думи, казани от Яворов по адрес на селяните).
На следния ден вечерта с двама доверени куриери изпратихме Яворова в Кюстендил, от когото след няколко дена Софроний получи много любезно писмо, пълно с благодарности, назовавайки двамата нас рицари и свои спасители. Всичко това обаче не му попречи, щото след два-три месеца същият да забрави сторената му услуга и да започне да ни хули и клевети най-безпощадно.

За възстановяване на истината по горната история и по настояване на Върховния македоно-одрински комитет, бюрото на Х Македоно-одрински конгрес, заседаващ в град София през месец юли 1902 година, покани на очна ставка Софрония Стоянов, мен и поета Пею Яворов, последният обаче отказа да се яви.
Дължа да заявя, че разказът „В плен“ от Пею Яворов от началото до края е абсолютно неверен. В него всичко друго има, но не и истина.
Лично от Яне Сандански и Стою Хаджиев съм чувал да се оплакват, че Яворов недолюбвал истината и съвършено тенденциозно и невярно предавал и описвал своето участие с четите в Пирин.



Comments

Popular posts from this blog

Истинското лице на Иван Гарванов

За премахването на паметниците на комунистическия режим